Смяната на властта (януари 1997 г.) и резултатите днес

/Поглед.инфо/ Тези дни се навършиха двадесет години от едно наричано „историческо“ събитие – щурмът на стожера на демокрацията – Народното събрание (10/11.01.1997). То даде отпечатък на по-нататъшното развитие на политическите процеси в страната. Високоплатените соросоидни журналисти много обичат да го представят като масов политически протест срещу „Виденовата зима“. От някои от публикациите и предаванията, предимно на БНТ, се отразява само една част и то най-видимата от надводната част на айсберга. Подводната, значително по-голямата, е скрита от камерите, няма я в статиите и в словата. А тя е най-важната.

По същество протестите на 10 януари 1997 и щурмът на Народното събрание бе едно твърде сложно, комплексно политическо действие, обусловено от множество фактори, осъществено чрез комплекс от разнообразни масови и индивидуални политически прояви. Януарският метеж, като всяко значимо политическо действие насочено срещу законната власт се реализира в конкретно-историческа обстановка, то е следствие е от определени обществени процеси и политически ситуации. Освен това то има своите политически цели, движещи сили, своите специфични измерения и технология на реализация.

Конкретно-историческата обстановката в навечерието на протестите бе изключително сложна и многообразна. Във филма на БНТ, в предаването Референдум и в множеството други телевизионни материали и статии във вестници и списания се поставя акцентът само и предимно, почти изключително, върху вътрешнополитическата обстановка. Но в същото време се пренебрегва международната обстановка и влиянието на външни сили върху протичането на политическите процеси в България. А външнополитическата обстановка бе крайно неблагоприятна за правителството на Жан Виденов.

Разпадналата се европейска социалистическа система, прекратяването на дейността на Варшавски договор и на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) между социалистическите страни, доведоха до почти пълното тържество на неолибералните икономически и политически подходи, до доминирането им в един глобален свят под егидата на мощните САЩ. Това тържество бе идейно обосновано от сегашният сътрудник на Обама, известният Франсис Фукуяма (англ. Fransis Fukuyama) в книгата му „Краят на историята и последния човек“, в която главното послание е, че глобалното налагане на либералните демокрации и свободният пазар е крайната точка на еволюцията на човечеството, че след това глобално ще доминира неолибералния (т.нар. „пазарен“) капитализъм. САЩ и НАТО в края на 1996 и началото на 1997 г. изглеждаха всесилни със своите: високо жизнено равнище; владеене на най-новите технологии; икономическа мощ; военна сила (брой, равнище на техническа и оръжейна осигуреност и инфраструктура, военни бази във всички части на света); почти пълен контрол на международните организации (особено МВФ и СБ); почти пълен контрол на световните средства за информация и силно влияние чрез Интернет; налагане на американското комерсиално културно влияние; създаването на кръг от страни-сателити (включително и ЕС) и т.н. Това им даваше от една страна самоувереност и реални възможности за пряка видима и невидима намеса във функционирането на отделните страни, а от друга – формираше у местните политически елити готовност за послушание и следване на единствено „правилната“ линия на поведение спрямо силните в света.

В тази обстановка във всички бивши социалистически страни на бърза ръка се формираха нови неолиберални поборници за „свобода и демокрация“, които бързо създаваха нови партии, овладяваха с чужди пари (от Сорос, фондации и посолства) средствата за масова информация, които се превърнаха в средства за масово внушение на „предимствата“ на свободната пазарна икономика (т.е. капитализма) и пълно отрицание на социализма и социалното в обществото, на принизяване и отрицание на ролята на държавата и т.н.

Но това не бе само теория, а и стройна система от практически действия за налагане в целия свят на глобализацията под егидата на САЩ и на англосаксонския модел на политическа демокрация и управление. Особено внимание бе отделено първоначално на ликвидирането на останките на социализма в Източна Европа. Към края на 1996 г. в бившите социалистически страни на власт застанаха нови политически партии, ориентирани към изпълнение на повелите на глобалния господар на света. Само в България БСП спечели изборите и пое управлението на страната. С цялата си мощ на влияние САЩ и западноевропейските им партньори, особено Франция, Великобритания и Германия започнаха (явно и прикрито) да влияят силно и грубо на политическата обстановка в България с определена и ясна конкретна цел – сваляне от власт на социалистическата партия, шоково налагане на неолибералния икономически и политически модел на управление на страната и изземване на национални ресурси за по-нататъшното развитие на Западния свят.

Механизмите за политическо и икономическо въздействие върху правителството на Жан Виденов бяха многообразни. На първо място бяха преките политически внушения към Жан Виденов и повечето министри от дипломатите и политическите ръководители на западните държави. На второ място бяха икономическите лостове. Те бяха много по-силни. На първо място бе диктатът на Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка, видимо контролирани и дирижирани от САЩ. В най-драстичната форма това бе изплащането на почти 3 млрд. долара външен дълг на България. За него нямаше разсрочване и Виденов изплати този дълг. Започна търсене на външен ресурс за спасяване на вътрешните баланси. Но чуждите банки като под команда отказваха заем само от 1 млрд. долара. А сега на тяхното правителство (Б.Б.-2) дават 16 млрд. кредити. Опитът да се вземе заем от Русия също приключи безуспешно, поради прекомерно неблагоприятните условия, които постави проамериканското правителство на Елцин. В същото време „Отворено общество“ и различни чуждестранни фондации започнаха обилно да финансират новите политически партии, намиращи се в опозиция. Западните държави и особено САЩ бързаха да вкарат и България в наложената в другите бивши социалистически страни неолиберална матрица и да се проведе „шокова терапия“ (безразборно разграбване и унищожаване на социалистическата общонародна собственост и обогатяване на приближените до властта).

Смяната на властта в България бе планирана, организирана и осъществена по политтехнологията на Джин Шарп. Придаден и бе вид на изява на народен протест. Всяка държава в света има своите вътрешни проблеми и противоречия, своите неточно или неуспешно провеждани политики. Главното в тази политтехнология е тези проблеми и противоречия да се изострят до краен предел, да се отслаби съпротивителната сила на обществото, да се обезсили държавата. И под формата на желанието за промяна, за повече „свобода и демокрация“, да се промени държавната власт и управление, да се извърши мирен, безкръвен преврат, без скъпоструваща война и без видимо насилие. Целта на този „безкръвен преврат“ е да дойде на власт политическа сила, която да гарантира провеждането на „правилната“ глобалистка политика под егидата на САЩ, маскирана под мотото на либералните ценности, включително с евроатлантическите ценности. Този метод в неговата първична и незряла форма е използван още преди Втората световна война от хитлеристите, известен като метода на формиране на „Петата колона“. Джин Шарп разработва и описва 198 метода за „ненасилствени действия“. Самият Шарп определя тази технология като джиу-джиц, т.е. използване на собствената сила на противника на власт против самия него. Колкото повече властващите използват сила срещу протестиращите, толкова усилват ефекта на бумеранга – все повече хора се отказват от подкрепата на атакуваната власт. При подготовката, в организацията и провеждането на протестните действия в България в края на 1996 и началото на 1997 г. се използва само част от арсенала на политехнологията на Шарп, на нейните три групи методи. Костов и присъдружните му политически дейци използваха приоритетно част от тези методи и тази технология.

В най-отчетливо ясна форма са използваните методи от първата група – за протест и убеждение. Младите хора не могат да знаят какво стана в края на 1996 и началото на 1997 г. По-възрастните са позабравили, а средствата за масово осведомяване нарочно забравят да покажат цялата палитра на станалото. По-паметливите си припомнят, че през този период имаше огромно множество публични изяви (метод 1) на редица политици в телевизиите и радиостанциите, множество статии във вестници и списания и др. насочени срещу социалистическото правителство, масова словесна атака, формираща обществена атмосфера на противопоставяне и враждебност. В този период имаше и множество разнообразни подписки (м. 4) с общи послания и с групови декларации, на първо място подписвани от известни личности. Издигаха се множество лозунги против властта, публикуваха се редица карикатури и символи (м. 7). Много използвани бяха знамена, плакати и други нагледни средства (м. 8), и особено провесени сини знамена от балконите на апартаменти, окачени знамена в магазини, разлепени много печатни пропагандни материали по улици, в магазини, работилници на дребни и средни бизнесмени и т.н. Носеха се символи (м. 19) значки, лентички и др.; палеха се факли и свещи, правеха се бдения (м. 24); преследваха се по петите официалните лица (м. 31), особено от някои прекомерно агресивни журналистки и обикновени натрапници. Особено старание имаше в провеждането на шествия (м. 38) и на протестни митинги (м. 48). Използваха е в по-ограничен мащаб и някои други методи на Шарп.

Сред втората група методи, наречени методи за отказ от социално сътрудничество се използваха методи за отказ от политическо сътрудничество. От тях най-импозантни бяха студентските стачки (м. 62), гражданското неподчинение (м. 63) и стачка на затворниците в централния затвор (м. 102). Използвани бяха и методите: на явен или скрит бойкот на официални обществени прояви (м. 61); демонстративно прекратяване на членството в социалистическата партия и някои обществени организации (м. 64); речи, призоваващи към съпротива (м. 122) на властта; недопускането на работа на назначени лица (м. 131); седящи (м. 138) и висящи стачки; най-силният метод, уж ненасилствен е метежът (м. 148), проведен у нас под формата на щурм на сградата на Народното събрание. А кой и защо пусна затворници в отпуск за да участват в поругаването на Народното събрание? Бяха използвани и някои от методите за отказ от икономическо сътрудничество като професионалните стачки (м. 104).

Третата група, наречена методи за ненасилствено вмешателство, също бе използвана. Сред тях се отличават гладните стачки (м. 159), особено тези на един известен син поет в кухнята на жена си в Банкя (но не любителя на приключенията на Винету). Използваха се и уникалните щафетни гладни стачки и др. Използвани бяха и блокирания на улици и пътища (м. 176); окупация (м. 173) и блокиране на сгради на държавни и партийни сгради и помещения и т.н.

Политтехнологията на Шарп се използва и преди януарските (1997 г.) събития в България и т.нар. „Синя революция“. Такива бяха: Революцията на карамфилите в Португалия (1974 г.); Жълтата революция във Филипините (1986); Нежната революция в Чехословакия (1989); събарянето на Берлинската стена в ГДР (1989); опитът за ненасилствена смяна на властта в Китай (събитията на площад Тянънмън; 1989); окървавената смяна на властта в Румъния, започната като опит за „ненасилствена“ смяна (1989). Използването на тази технология на Шарп продължи и след януарските събития в България, макар и във видоизменена форма в: Югославия (2000 г.); Революцията на розите в Грузия (2003); революцията на лалетата в Киргизстан (2005); Оранжевата революция в Украйна (2004); Кедровата революция в Ливан (2005); опитите за цветни революции в Беларус и Венецуела (2006), в Армения (2008); смяната на властта в Молдова (2009); Евромайдана в Украйна (2013). От подобен характер са и събитията в арабския свят наречени „Арабска пролет“. При Майдана в Украйна се използва един български метод, подскачане и скандиране: „Който не скача е червен“. В Украйна е сменен само текста: „Кто не скачеть, тот москаль“ (укр. „Хто не скаче, той москаль“).

В края на 1996 г. политическата и икономическата обстановка в страната рязко се влоши. За това повлияха икономическите резултати. От една страна правителството на Жан Виденов се стремеше да направи плавен преход към нов тип стопанство, като се запази социалната насоченост на социалистическото стопанство и се осигури социална сигурност на хората. От друга страна нарастнаха апетитите на новосъздадения по времето на правителствата на Ф. Димитров и Беров бандитско-мутренски икономически групировки и финансови спекуланти (СИК, ВИС, Мултигруп и т.н.) за бързо приватизиране и по същество присвояване на изградената с труда на милиони българи собственост. Особено активни бяха кредитните милионери, които предизвикаха и усилиха голямата инфлация. А тя ги спаси от връщането на огромните кредитни задължения. БНБ и Министерството на финансите не контролираха финансовите процеси в страната. Политически изразител на тези вътрешни стремежи за бързо обогатяване и за разграбване на държавната собственост стана СДС, който от съюз на партии с различен профил се превърна в политическа монолитна лидерска партия на новородения мутренско-финансов едър капитал. Държавните средства се източваха в огромни количества, чрез създадените менте-банки, чрез необезпечените кредити, чрез укриване на данъци и множество други спекулации, включително и менте-фирми и кооперации. В тази обстановка изплащането на външния дълг наруши вътрешните баланси. Това от една страна. От друга – едрият финансов капитал започна да укрива стоки от първа необходимост с две главни цели – реализиране на максимални печалби и дестабилизиране на държавата, в унисон с външните интереси. Развихри се спекула със стоки от първа необходимост и предимно на хляб и хлебни изделия. Икономическият екип на правителството и вътрешният министър не успяха или не искаха да прекратят спекулата и укриването на стоките, да прекратят изтичането на огромни финансови средства от кухите банки. Чак след външна намеса (МВФ) бяха затворени 12 от банките. Част от финансовите „играчи“ нарочно стимулираха увеличаването на инфлацията, за могат след това да изкупят на безценица материалните активи на държавата. В този процес се включиха и редица международни финансови спекуланти от рода на Сорос. Всичко това предизвика много висока инфлация, обедняване на хората и съвсем естествено – масово недоволство.

В протестите срещу социалистическото правителство взеха участие десетки хиляди хора, които пострадаха от обедняването. Много хора виждаха и чувстваха обедняването, у тях се формира чувството на несигурност и заплаха за съществуването. Огромната част протестиращите не разбираха същността на ставащото и поради това съвсем естествено бяха въвлечени в едни действия, които след време ще доведат до още по-масовото им обедняване, безработица и много по-голяма емиграция от страната. Умело бе използвано стихийно проявеното недоволство. Ядрото на протестите бяха платените участници (сега вече точно наричани протестъри). По думите на една българска актриса, участник в тези протести, за една вечер участие в протест се е плащало по 100 германски марки. Голяма част от спонтанно протестиращите не разбраха, че участват в политическо мероприятие, режисирано някъде отвън и че активистите, тези ги увличат и водят, са платени. Те не знаеха, че в един голям български хотел има отседнали дузина външни, небългарски „политолози“, които насочваха и регулираха хода на протестите и смяната на властта. Средствата за масова информация мълчаха за невидимите мутренско-финансови спекуланти и дори явни бандити, мълчаха за международния заговор да не се отпусне само 1 млрд. долара заем на социалистическото правителство, с който да се прекрати недостигът на стоки от първа необходимост и да се принудят спекулантите да изкарат на пазара укритите стоки. Мълчеше прокуратурата, мълчеше полицията, мълчаха политиците. Това се знаеше и от министрите, но и те си траеха, парализирани от страха пред могъщата външна сила. А на мнозина наивници от ръководството на БСП не им се вярваше в „международния заговор“. Е, след това им се наложи да си сменят бързичко работата и да повярват, но след дъжд качулка. А платеното протестърство, особено след това от 2014 г. се утвърди като политическа практика, която отврати от политиката и масовите протести огромната част от българския народ.

Правителството на Жан Виденов допусна грешки. Но главното бяха не само и не толкова неговите грешки. То се изправи срещу обединените сили на чуждия и вътрешния капитал, на глобалистките претенции на големите и развитите западноевропейски страни и САЩ и на новородената българска компрадорска капиталистическа класа.

Правителството на Жан Виденов падна и поради липсата на вътрешнопартийна подкрепа. Националното ръководство на БСП и парламентарната група се разделиха на идеен принцип на две големи групи. Едната, начело с Жан Виденов, се стремеше да осъществи постепенен преход към пазарна икономика като се запазят позициите на демократичния социализъм. Другата група, привърженици на А. Луканов, ръководена от Първанов и Добрев, бяха на социаллиберални идейни позиции, за реализация на „Третия път“ в икономиката на страната, за пълна евроатлантическа ориентация и подчинение на страната на глобалните интереси на САЩ и присъдружните им високоразвити икономически страни. В условията на вътрешно противоборство в парламентарната група на БСП, правителството бе напълно дестабилизирано и съвсем естествено Жан Виденов подаде оставка. С нея от българската политика си отиде един от последните убедени защитници на социалистическата идея в политиката. В БСП започна силно да доминира лукановисткото крило на социаллибералите, на поддръжниците на глобалисткият неолиберален тип развитие на света, дирижирано в различни периоди от Първанов, Станишев и Румен Овчаров.

За успеха на повечето „цветни“, „нежни“ и пр. революции се използва на преден план политическата технология на Шарп. Но само тя не достига. Невидимо за огромната част от публиката остана използването на задкулисните методи на чуждестранни политически внушения, указания и финансиране, както и на вътрешнодържавен саботаж, на задкулисни договорки между български политици. Обикновено финансирането на т.нар. „ненасилствена смяна на властта“ е в скрита форма. До сега само веднъж САЩ си признаха публично за финансиране на технологиите на Шарп. Това бе случаят с изявлението на зам. държавния секретар на САЩ Виктория Нюланд, че за Евромайдана в Украйна са похарчени 4.7 млрд. долара. Официално за „Синята революция“ в България няма данни, но известната нелегална информационна агенция ЕЖК (една жена каза) твърди, че такъв подход е имало и в България. Колко са парите? На кого и за какво са дадени? Кой ли да ти каже? Има съмнения че е имало пари, разпределени между лидерите на двете противопоставящи се партии, задкулисно договаряли се на Витоша. Има съмнения, но няма факти. Но рано или късно отнякъде такива пари започват да прозират, дори парите дадени на протестърите. Но политическите резултати, последвали януарската „синя революция) показваха, политиката в България е напълно подчинена на тази на САЩ и страни от ЕС, че в страната бе настанена ненужната във военно-стратегическо отношение американска военна база, че у нас бе въведен най-фундаменталния и отвратителен вид на неолибералния икономически модел. А този, който поръчва приятната за неговото ухо музика, обикновено си плаща за това на изпълнителите.

Резултатите от януарската (1997 г.) „ненасилствена смяна на властта“ са най-отчетливи сега, двадесет години по-късно. Унищожена бе българската икономика. Под маската на приватизацията бяха ограбени от седесарската олигархия материални активи за няколко десетки млрд. лева, закрити бяха хиляди предприятия, милиони българи бяха принудени да емигрират за са търсят препитание далеч от роден дом и огнище. В страната се настани трайно масова бедност и съсредоточаване на богатство в ограничен кръг лица, пряко свързани с политическата власт, т.е. олигархия. В България има най-ниското равнище на доходи в Европа, най–ниските пенсии, премина се от безплатно към недостъпно и скъпо здравеопазване. Страна е пред изчезване като народ. Най-жестоката в света демографска катастрофа е в България – значително намаляване на броя на населението, многократно намаляване на трудовите ресурси и застаряване на населението, силно нарушаване на етническото и религиозно равновесие, принизяване на грамотността, знанията и уменията на голяма част от хората, опростачване и силно развита агресивност в отношенията между хората, засилено отродяване от българското, на чувството за националност и достойнство. Към това трябва да добавим и националната и социалната несигурност, развихреност на битовата, на криминалната и на бандитската престъпност.

В света протичат същностни промени, частичен или пълен отказ от глобалисткият модел на неолиберализма, на преминаване от еднополюсен към многополюсен свят с национална и цивилизационна специфика. Само у нас огромната част от политиците не могат да разбират същността на ставащото в света, а и на промените в обществените нагласи в страната. По всяка вероятност технологията на Шарп довела до множеството „цветни“ (у нас „синя“) революции, сега вече се претрансформира под маската на „свободни и демократични“ действия неправителствени протестърски граждански организации, обилно финансирани от прикрити или явни чужди източници и провеждащи чужди политически интереси в страната.

От станалото преди 20 години може и трябва да се извадят необходимите изводи и поуки. Такива трябва да си направят и обикновените хора, избирателите на управленците на страната. Но хората са в затъмнение, по екраните на телевизиите вървят филми и предавания само в защита на глобалния неолиберализъм, на евроатлантическите ценности, на поругаване на „Виденовата зима“, а се затъмняват и нарочно пропускат българските национални интереси и ценности. Изкривената представа за това какво действително е станало преди двадесет години обрича младото поколение на историческо затъмнение и политическа слепота.

Източник: Поглед.инфо

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели